Когато земята гори. Защо пожарите в торфищата са толкова опасни?

Автор: Спас Узунов, "Климатека"

„Земята гореше под краката ни.“ Така описва екологът Румяна Иванова пожара край Илинденци през лятото на 2025 г., когато освен вековната гора започва да гори и торфът под нея. Как е възможно да гори самата земя? Отговорът се крие в една от най-ценните, но и най-уязвими екосистеми на планетата – торфищата.

Какво представлява торфът?

Макар често да остава скрит под повърхността, торфът е един от най-ценните природни запаси на въглерод и ключов елемент на торфищата и някои влажни зони.

Торфът е пласт от частично разградени растителни остатъци, който се натрупва в постоянно преовлажнена и бедна на кислород среда. Процесът на натрупването му е изключително бавен. В планините торфените мъхове израстват само с няколко милиметра годишно. Така година след година, век след век, се натрупва под земя торф, който съхранява огромни количества въглерод.

3% от сушата, но повече въглерод от всички гори

Макар да заемат едва около 3% от сушата на Земята, торфищата съхраняват повече въглерод, отколкото всички световни гори, взети заедно. Това ги превръща в едни от най-важните естествени въглеродни депа на Земята.

Но въглеродът остава безопасно заключен в торфа само докато екосистемата запазва своя естествен воден режим. Именно това ги прави и толкова ценни, но и така уязвими.

Защо рискът се увеличава?

Торфищата и торфообразуващите влажни зони са естествено защитени от пожари, докато водният им режим е запазен. В добре овлажнения торф водата силно ограничава възможността огънят да проникне в почвата и да достигне до натрупания торфен пласт.

Опасността се появява, когато тази естествена защита бъде нарушена. Продължителните суши, по-високите температури, пресушаването на влажни зони и други човешки намеси могат да понижат нивото на водата и да изсушат торфа. Така почва, която в продължение на хилядолетия е съхранявала вода и въглерод, постепенно се превръща в леснозапалимо гориво.

Защо тези пожари са толкова опасни?

Когато пламъците достигнат до изсъхнал торф, започва един от най-трудните за овладяване видове пожари. За разлика от обикновения горски пожар, при който горят дърветата и тревите, тук започва да тлее самата органична почва.

Огънят прониква десетки сантиметри под повърхността, където се разпространява почти незабележимо. Именно защото горят под земята, торфените пожари се откриват трудно – дори когато на повърхността вече няма видими пламъци, под земята пожарът може да продължава да тлее. Това ги прави и изключително трудни за гасене.

Какво е зомби пожар?

Понякога торфените пожари продължават да тлеят седмици или дори месеци. В някои случаи те остават активни под снежната покривка през цялата зима и се разпалват отново през пролетта, когато снегът се стопи и условията станат по-сухи. Заради тази способност да "се завръщат към живот" подобни презимуващи огнени стихии са известни и като зомби пожари.

Последствията от торфените пожари далеч надхвърлят изгарянето на растителността. При тях в атмосферата се освобождават огромни количества въглерод, натрупван в продължение на стотици и хиляди години, унищожават се местообитания на редки растения и животни, а самият торфен пласт може да бъде загубен. За разлика от гората, която може да се възстанови за десетилетия, образуването на нов торф отнема стотици, а понякога и хиляди години.

Къде има такъв риск в България?

И в България има места, където при определени условия може да се стигне до торфени пожари. Рискът съществува в два различни типа екосистеми – високопланинските торфища и торфообразуващите влажни зони.

Илинденци: когато торфът започна да гори

През лятото на 2025 г. екологът Румяна Иванова от екипа на Българска фондация Биоразнообразие е на терен, за да помага при гасенето на горския пожар в района на Илинденци в Пирин. Там тя установява, че на места гори и натрупаната в почвата органична материя, която разпознава като торф.

Торфеният слой там е образуван от многогодишни натрупвания на частично разложена тръстика и друга растителност, запълващи пространствата между скалите. Екипите се движат върху горящата органична почва, а димът излиза направо от земята.

„Беше ужасяващо за мен да погледна към планината и да осъзная, че това, което гори, не са само вековните гори, но и торф. Земята гореше под краката ни.“

Топлината е толкова силна, че въпреки специалните обувки с метални подметки на огнеборците им е трудно да останат на едно място за повече от няколко минути. Екипите прекарват няколко дни на терен. Един ден огънят е потушен в даден участък, но на следващия установяват, че пожарът гори на 200–300 метра разстояние. Така разбират, че вероятно продължава да тлее и да се разпространява под земята. По-късно това е потвърдено и от директора на пожарната в Благоевград.

Именно това е една от характерните опасности при пожарите в торф – тлеещият фронт може да остане скрит в почвата и да се появи отново далеч от видимото огнище. Година по-късно следите от пожара все още са ясно видими и засегнатата територия остава силно обгоряла.

Скритото гориво в планините

Случаят показа, че при продължителни суши и високи температури торфените и богатите на органична материя почви в българските планини също могат да се превърнат в скрито гориво.

Тъй като много от тези места са труднодостъпни, потушаването им изисква продължителна работа, често на ръка. Пълният размер на екологичните щети често може да бъде оценен едва след потушаването на стихията, а възстановяването на засегнатите места може да отнеме десетилетия.

Районът около бедствието попада в една от планинските зони в България, където се срещат торфища. Те се формират основно от сфагнови (торфени) мъхове и се срещат във високите части на Рила, Пирин, Витоша, Западните Родопи, Стара планина и Средна гора.

Драгоман: когато рискът идва от влажните зони

В България има равнинни и крайречни влажни зони, в части от които при продължително преовлажняване се натрупват богати на органична материя почви и торфени пластове. Такива процеси са известни край Драгоманското и Алдомировското блато, Сребърна, част от крайдунавските блата и други запазени или в миналото пресушени влажни зони. Развивайки се на границата между водата и сушата, тези местообитания осигуряват убежище, места за хранене и размножаване на множество птици, земноводни, влечуги, насекоми и редки растения.

За разлика от високопланинските торфища, тук огненото бедствие най-често започва в сухата надземна растителност. През зимата и ранната пролет папурът и тръстиката изсъхват и стават силно запалими. Именно тогава възникват голяма част от пожарите, често вследствие на умишлено палене на суха растителност.

Такъв беше пожарът в Драгоманското блато през 2020 г. Той унищожи около 80% от растителността, изгори туристическата инфраструктура, а нивото на водата беше най-ниското от възстановяването на блатото през 90-те години насам.

Макар в повечето случаи да изгаря основно сухата растителност, през особено сухи години огънят може да достигне и до торфения пласт. В този случай не бяха извършени изследвания дали огънят е достигнал до него и какъв е бил въглеродният отпечатък на пожара.

Шест години по-късно мястото все още се възстановява. В блатото отново гнездят десетки видове птици и се срещат редки растения, но огненото бедствие показа колко уязвими могат да бъдат влажните зони при ниско водно ниво.

Светът вече вижда последствията

През последните години учени регистрират все повече торфени пожари в Канада, Аляска, Сибир и Югоизточна Азия.

Според публикуван през 2026 г. анализ на рекордния пожарен сезон в Канада през 2023 г., 75% от въглеродните емисии са дошли от изгарянето на почвата и торфа, а не от дърветата и другата надземна растителност. Това показва колко голям принос към въглеродните емисии могат да имат торфените и другите богати на органична материя почви, когато изсъхнат и се запалят.

Още по-драматични са пожарите в Индонезия, където пресушени тропически торфища горят с месеци, а отделените емисии временно надхвърлят дневните емисии на някои индустриални държави. Те причиняват и тежко замърсяване на въздуха, и сериозни здравни проблеми за милиони хора.

Коя е най-добрата защита от торфени пожари

Най-добрата защита на торфищата и торфообразуващите влажни зони е в опазването на естествения воден режим. Торфище, което е достатъчно влажно, много трудно може да изгори.

Затова възстановяването на пресушени торфища, затварянето на отводнителни канали и запазването на естественото водоснабдяване не са само мерки за опазване на биоразнообразието. Те са и една от най-ефективните стратегии за предотвратяване на бъдещи пожари и за ограничаване на емисиите на парникови газове.

Не във всяко блато има торф и не при всеки пожар във влажна зона гори самата почва. Но когато торфът изсъхне и огънят достигне до него, един сравнително обичаен пожар може да се превърне в трудно овладяемо бедствие с последствия за климата и биоразнообразието за десетилетия напред.

Затова най-добрата защита започва много преди появата на първите пламъци – със съхраняването и възстановяването на естествения воден режим на торфищата и влажните зони. Докато торфът остава влажен, той продължава да съхранява въглерода, натрупван в него стотици и хиляди години, а рискът самата земя да се превърне в гориво остава нисък.